Studying words, phrases and basic grammar is a great way to start learning Bulgarian. However, if you are already more advanced in the language, you can increase your vocabulary and get more used to the way Bulgarian sounds by listening and reading stories.
It took me a while to discover stories that are freely available in both English and Bulgarian, and have Bulgarian audio versions. But my research showed that most famous fairy tales have an Audio version in Bulgarian. Also, the translation to Bulgarian is quite close to the English texts, which makes it the perfect study tool.
So let’s start with the first tale. The brother Grimm’s Little Red Riding Hood.
Червената шапчица
Little Red Riding Hood
Имало някога едно малко сладко момиченце. Всеки го обиквал от пръв поглед, но най-много го обичала баба му, която всеки път се чудела какво да даде на детето. Веднъж му подарила шапчица от червено кадифе, която му стояла тъй хубаво, че то не искало да носи друга и затова хората почнали да го наричат Червената шапчица.
Един ден майка му рекла:
— Червена шапчице, ето ти малко козунак и едно шише вино. Занеси ги на баба си, защото тя е болна и немощна и трябва да се подкрепи. Тръгни, докато слънцето не е почнало да прежуря, върви мирно и тихо и не се отбивай от пътя, защото може да паднеш, да строшиш шишето и да оставиш баба си без вино. А щом влезеш в стаята й, недей забравя да поздравиш с „Добро утро“ и не любопитствувай да видиш какво става край тебе.
— Ще направя всичко така, както ми поръча, мамо — рекла Червената шапчица и подала ръчичка на майка си за сбогом.
Бабата живеела чак в гората, на половин час път от селото. И когато Червената шапчица навлязла в гората, срещнал я вълкът. Но Червената шапчица не знаела, че той е свиреп звяр, и затова никак не се изплашила.
— Добър ден, Червена шапчице — рекъл той.
— Добър ден, Кумчо Вълчо.
— Къде си се запътила рано-рано, Червена шапчице?
— У баба.
— Какво носиш в престилката?
— Козунак и вино. Козунака месихме вчера за болната ми и немощна баба — да похапне и да се подкрепи.
— Къде живее баба ти, Червена шапчице?
— Още четвърт час път навътре в гората: къщата й е под трите високи дъба, а малко по-надолу е лещакът, сигурно го знаеш — рекла Червената шапчица.
„Малкото и крехко момиченце е добра хапка, сигурно е по-вкусно от старицата — рекъл си на ума вълкът, — но трябва да подхвана хитро работата, та да излапам и двете.“
Повървял малко редом с Червената шапчица, а после рекъл:
— Червена шапчице, я виж какви хубави цветя има наоколо! Защо не поглеждаш какво става край тебе? Струва ми се дори, че не чуваш как сладко пеят птичките. Вървиш право напред, като че си тръгнала на училище, а тука, в гората, е толкова весело!
Дигнала очи Червената шапчица, видяла как слънчевите лъчи се провират игриво Между листата на дърветата и как земята е осеяна с хубави цветя и си рекла: „Ще зарадвам баба, ако й занеса китка свежи цветя; още е толкова рано, че пак ще стигна навреме“.
Отбила се от пътя и влязла в гората да подири цветя; но щом откъснела някое, зървала по-надалеко друго още по-хубаво, спускала се към него и така навлизала все по-навътре и по-навътре в гората.
А вълкът отишъл право към къщата на бабата и похлопал на вратата.
Кой е там?
— Аз съм, бабо, Червената шапчица, нося ти козунак и вино. Отвори!
— Натисни ръчката! — викнала бабата. — Съвсем без сили съм, не мога да стана от леглото.
Натиснал вълкът ръчката, вратата се отворила и той, без дума да продума, отишъл право към леглото на бабата и я нагълтал цяла. После облякъл нейни дрехи, сложил нейна домашна шапчица на главата си, мушнал се в леглото и дръпнал завесата пред него.
А Червената шапчица все тичала за цветя и когато набрала толкова много, че не могла да носи повече, сетила се за баба си и отново се запътила към нея. Позачудила се, че вратата е отворена, а като влязла в стаята, всичко вътре й се сторило някак странно, та си помислила: „Друг път ми е толкова приятно у баба, а днес, кой знае защо, ми става страшно!“
— Добро утро! — викнала тя, но никой не й отговорил.
Отишла тогава до леглото и дръпнала завесата. Бабата лежала в леглото, но била нахлупила шапчицата ниско над лицето си и имала много чудноват вид.
— Ой, бабо, колко са ти големи ушите!
— Да те чувам по-лесно.
— Ой, бабо, колко са ти големи очите!
— Да те виждам по-лесно.
— Ой, бабо, колко са ти големи ръцете!
— Да те сграбча по-лесно.
— Ой, бабо, колко е голяма устата ти!
— Да те изям по-лесно.
Още не издумал всичко, скочил вълкът изведнъж от леглото и нагълтал клетата Червена шапчица цяла-целеничка.
Уталожил вълкът глада си, мушнал се пак в леглото, заспал и захъркал тъй силно, че се чувало чак навън. Точно по това време край къщата минал един ловец и си рекъл: „Старицата хърка много силно, трябва да видя да не й се е случило нещо лошо“. Влязъл в стаята, спрял се до леглото и видял в него вълка.
— Тук ли трябваше да те намеря, стари злосторнико? — викнал той. — Отдавна те диря.
Дигнал пушката и се прицелил, но му минало през ума, че вълкът може да е нагълтал бабата и едва ли ще му се удаде да я спаси. Не гръмнал, ами взел една ножица и почнал да разпаря търбуха на вълка. Като го поразпорил малко, пред очите му светнала Червената шапчица; рязнал още малко и ето че момиченцето изскочило и рекло:
— Ой, колко бях се изплашила! В корема на вълка беше ужасно тъмно.
После излязла жива и бабата, но едва-едва дишала. Червената шапчица донесла няколко едри камъни и напълнили с тях търбуха на вълка. Събудил се той след малко, рекъл да скочи от леглото и да побегне, но камъните били толкова тежки, че той се строполил на земята, пребил се и умрял.
Зарадвали се тримата много. Ловецът одрал кожата на вълка и си отишъл у дома, бабата изяла козунака и изпила виното, които й била донесла Червената шапчица, и се подкрепила, а Червената шапчица си рекла: „Докато съм жива друг път няма вече да се отбивам от пътеката и да навлизам в гората, щом мама не ми позволява“.
Някои разправят, че веднъж Червената шапчица пак тръгнала да носи нещо печено на старата си баба, заговорил я друг вълк и искал да я отбие от пътя. Но Червената шапчица не го послушала, продължила все напред и казала на баба си, че я срещнал вълк и й рекъл „добър ден“, но в очите му святкала злоба.
— Ако не бяхме на главния път, сигурно щеше да ме изяде.
— Ела да заключим вратата, та да не може да влезе — рекла бабата.
След малко вълкът похлопал и викнал:
— Бабо, отвори! Аз съм, Червената шапчица, нося ти нещо печенко.
Ала двете се спотайвали вътре и не отворили вратата. Повъртял се сивокожият звяр около къщата, повъртял се, па накрая скочил на покрива: решил да почака, докато привечер Червената шапчица тръгне за дома си, та да се примъкне подире й и да я изяде в тъмното. Ала бабата разбрала какво си е наумил.
Пред къщата имало голямо каменно корито и бабата рекла на момиченцето:
— Червена шапчице, вчера варих наденици. Вземи ведрото и излей водата от тях в коритото!
Носила Червената шапчица вода, носила, докато напълнила голямото, много голямо корито чак догоре. Миризмата от надениците блъснала вълка в носа, той почнал да души и да гледа надолу, и накрая вратът му се източил и станал толкова дълъг, че вълкът не можел вече да се задържи и почнал да се пързаля. Плъзнал се от покрива, паднал право в голямото каменно корито и се удавил.
И после Червената шапчица тръгнала весело назад към къщи и никой не й сторил нищо лошо.
Once upon a time there was a dear little girl who was loved by everyone who looked at her, but most of all by her grandmother, and there was nothing that she would not have given to the child. Once she gave her a little riding hood of red velvet, which suited her so well that she would never wear anything else; so she was always called ‘Little Red Riding Hood.’
One day her mother said to her: ‘Come, Little Red Riding Hood, here is a piece of cake and a bottle of wine; take them to your grandmother, she is ill and weak, and they will do her good. Set out before it gets hot, and when you are going, walk nicely and quietly and do not run off the path, or you may fall and break the bottle, and then your grandmother will get nothing; and when you go into her room, don’t forget to say, “Good morning”, and don’t peep into every corner before you do it.’
‘I will take great care,’ said Little Red Riding Hood to her mother, and gave her hand on it.
The grandmother lived out in the wood, half a league from the village, and just as Little Red Riding Hood entered the wood, a wolf met her. Red Riding Hood did not know what a wicked creature he was, and was not at all afraid of him.
‘Good day, Little Red Riding Hood,’ said he.
‘Thank you kindly, wolf.’
‘Whither away so early, Little Red Riding Hood?’
‘To my grandmother’s.’
‘What have you got in your apron?’
‘Cake and wine; yesterday was baking-day, so poor sick grandmother is to have something good, to make her stronger.’
‘Where does your grandmother live, Little Red Riding Hood?’
‘A good quarter of a league farther on in the wood; her house stands under the three large oak-trees, the nut-trees are just below; you surely must know it,’ replied Little Red Riding Hood.
The wolf thought to himself: ‘What a tender young creature! what a nice plump mouthful – she will be better to eat than the old woman. I must act craftily, so as to catch both.’
So he walked for a short time by the side of Little Red Riding Hood, and then he said: ‘See, Little Red Riding Hood, how pretty the flowers are about here – why do you not look round? I believe, too, that you do not hear how sweetly the little birds are singing; you walk gravely along as if you were going to school, while everything else out here in the wood is merry.’
Little Red Riding Hood raised her eyes, and when she saw the sunbeams dancing here and there through the trees, and pretty flowers growing everywhere, she thought: ‘Suppose I take grandmother a fresh nosegay; that would please her too. It is so early in the day that I shall still get there in good time.’
So she ran from the path into the wood to look for flowers. And whenever she had picked one, she fancied that she saw a still prettier one farther on, and ran after it, and so got deeper and deeper into the wood.
Meanwhile the wolf ran straight to the grandmother’s house and knocked at the door.
‘Who is there?’
‘Little Red Riding Hood,’ replied the wolf. ‘She is bringing cake and wine; open the door.’
‘Lift the latch,’ called out the grandmother, ‘I am too weak, and cannot get up.’
The wolf lifted the latch, the door sprang open, and without saying a word he went straight to the grandmother’s bed, and devoured her. Then he put on her clothes, dressed himself in her cap, laid himself in bed and drew the curtains.
Little Red Riding Hood, however, had been running about picking flowers, and when she had gathered so many that she could carry no more, she remembered her grandmother, and set out on the way to her.
She was surprised to find the cottage-door standing open, and when she went into the room, she had such a strange feeling that she said to herself: ‘Oh dear! how uneasy I feel today, and at other times I like being with grandmother so much.’ She called out: ‘Good morning,’ but received no answer; so she went to the bed and drew back the curtains. There lay her grandmother with her cap pulled far over her face, and looking very strange.
‘Oh! grandmother,’ she said, ‘what big ears you have!’
‘All the better to hear you with, my child,’ was the reply.
‘But, grandmother, what big eyes you have!’ she said.
‘All the better to see you with, my dear.’
‘But, grandmother, what large hands you have!’
‘All the better to hug you with.’
‘Oh! but, grandmother, what a terrible big mouth you have!’
‘All the better to eat you with!’
And scarcely had the wolf said this, than with one bound he was out of bed and swallowed up Red Riding Hood.
When the wolf had appeased his appetite, he lay down again in the bed, fell asleep and began to snore very loud.
The huntsman was just passing the house, and thought to himself: ‘How the old woman is snoring! I must just see if she wants anything.’ So he went into the room, and when he came to the bed, he saw that the wolf was lying in it.
‘Do I find you here, you old sinner!’ said he. ‘I have long sought you!’ But just as he was going to fire at him, it occurred to him that the wolf might have devoured the grandmother, and that she might still be saved, so he did not fire, but took a pair of scissors, and began to cut open the stomach of the sleeping wolf.
When he had made two snips, he saw the little red riding hood shining, and then he made two snips more, and the little girl sprang out, crying: ‘Ah, how frightened I have been! How dark it was inside the wolf.’
After that the aged grandmother came out alive also, but scarcely able to breathe. Red Riding Hood, however, quickly fetched great stones with which they filled the wolf’s belly, and when he awoke, he wanted to run away, but the stones were so heavy that he collapsed at once, and fell dead.
Then all three were delighted. The huntsman drew off the wolf’s skin and went home with it; the grandmother ate the cake and drank the wine which Red Riding Hood had brought, and revived. But Red Riding Hood thought to herself: ‘As long as I live, I will never leave the path by myself to run into the wood, when my mother has forbidden me to do so.’
It is also related that once, when Red Riding Hood was again taking cakes to the old grandmother, another wolf spoke to her, and tried to entice her from the path. Red Riding Hood, however, was on her guard, and went straight forward on her way, and told her grandmother that she had met the wolf, and that he had said ‘good morning’ to her, but with such a wicked look in his eyes, that if they had not been on the public road she was certain he would have eaten her up.
‘Well,’ said the grandmother, ‘we will shut the door, so that he can not come in.’
Soon afterwards the wolf knocked, and cried: ‘Open the door, grandmother, I am Little Red Riding Hood, and am bringing you some cakes.’
But they did not speak, or open the door, so the grey-beard stole twice or thrice round the house, and at last jumped on the roof, intending to wait until Red Riding Hood went home in the evening, and then to steal after her and devour her in the darkness. But the grandmother saw what was in his thoughts.
In front of the house was a great stone trough, so she said to the child: ‘Take the pail, Red Riding Hood; I made some sausages yesterday, so carry the water in which I boiled them to the trough.’
Red Riding Hood carried until the great trough was quite full. Then the smell of the sausages reached the wolf, and he sniffed and peeped down, and at last stretched out his neck so far that he could no longer keep his footing and began to slip, and slipped down from the roof straight into the great trough, and was drowned. But Red Riding Hood went joyously home, and no one ever did anything to harm her again.
Attribution: The audio version of the fairy tale is provided by avtori.com
